Погубихме се в нищото на времето,
потънали под тоновете грижи.
Унищожихме с тебе съкровеното,
сега самотно раните си ближем.
По пътя си изгубихме усмивката,
улисани от сиво ежедневие.
Дълбоко се прикрихме под обвивката,
на нашето човешко недоверие.
Във времето изгубихме и чувствата,
потънахме в мрак и суета.
Изгубени под лъскавото лустро,
затворихме очите за света.
Продадохме душата си на Дявола,
продадохме си същността.
Преминахме през девет кръга адови.
Изгубихме надежда и мечта.
А времето е сякаш същото.
Но с теб по-мъдри искахме да бъдем.
Подай ръка, да си останем същите,
преди напълно в лудостта да се изгубим
Точно в момента essy, стиха ми идва сякаш някой ми чете мислите. Не съм си продавал душата, но все по-често карам като кон с капаци, а това определено не съм аз.
ОтговорИзтриванеПърво да ти се извиня, че ти отговарям късно, но малко трудно се оправям с това разпиляване из Интернет. Сигурно е от възрастта:)))
ОтговорИзтриванеНапоследък и аз съм в подобно състояние, затова си пуснах тази хрумка, малко да отрезнея. Уж съм с капаци, обаче нищо не ми убягва...много странно състояние. Дано скоро изляза от него...:)
Пак се извинявам!
И много хубав ден желая!