вторник, 9 юни 2009 г.

Здравей, Море















Здравей, Море, при тебе пак се връщам.
Поуморена идвам да се заредя....
От твоята ласка нежна и могъща
да черпя сили, за да продължа...

По пясъка едвам следи оставям,
вървя на пръсти сякаш ме е страх,
че колкото към теб се приближавам
ти ще изчезнеш, все едно си прах.

Но ласката ти галеща усещам
докоснала нозете ми в мига,
в който с писък чайка литва към небето
и сякаш ме примамва да вървя...

Вълните ти към мен прииждат тихо
и носят в пяната си топлина...
Поели вопли, тайни неразкрити,
превърнали ги в бисерна сълза.

Здравей, Море, до болка си ми нужно.
При теб дошла съм да се утеша...
От твойта ласка нежна и могъща
да черпя сили, за да продължа.

вторник, 2 юни 2009 г.

Фешън

От днес ще бъда много фешън.
На пук на моя Одисей.
За дето ходи чорлав, мръсен
на нивата докато сей.

Ще туря диплената рокля,
онази с многото мъниста.
И със походка дето стопля,
ще вея роклята златиста.

Кога премина през мегдана,
ще бъда весела, засмяна.
С червени устни, грим зелен
и много, много фон дьо тен.

А щом приседна в хоремага
на пук на моя Одисей,
ще бъда с всички адски блага
да види, че съм шик трофей.

А не да казва, че ми хлопа
дъската щот’ съм Пенелопа.
Ще бъда фешън и красива,
дорде сърцето му захлопа.

събота, 30 май 2009 г.

Нарисувай ми

Нарисувай ми лято, море и звезди.
Раковини от слънце огряни.
А когато на плажа останем сами
с теб ще бъдем деца разпиляни.

Нарисувай поляна с пъстри цветя.
Самодивска премяна сложи ми.
Ще танцувам с вятъра в утринта.
Дай ръка. И вятър бъди ми.

Нарисувай ми стара вековна гора.
Нарисувай каляска от тиква.
Нека бъда принцесата твоя сега.
Моят принц си. И моя реликва.

Нарисувай балони и куп хвърчила.
Детски смях. И усмивки лъчисти.
Нека двамата с теб си останем деца.
Да запазим душите си чисти.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Изгубени във времето

Погубихме се в нищото на времето,
потънали под тоновете грижи.
Унищожихме с тебе съкровеното,
сега самотно раните си ближем.

По пътя си изгубихме усмивката,
улисани от сиво ежедневие.
Дълбоко се прикрихме под обвивката,
на нашето човешко недоверие.

Във времето изгубихме и чувствата,
потънахме в мрак и суета.
Изгубени под лъскавото лустро,
затворихме очите за света.

Продадохме душата си на Дявола,
продадохме си същността.
Преминахме през девет кръга адови.
Изгубихме надежда и мечта.

А времето е сякаш същото.
Но с теб по-мъдри искахме да бъдем.
Подай ръка, да си останем същите,
преди напълно в лудостта да се изгубим

понеделник, 27 април 2009 г.

Дърво без корен

Дърво без корен лесно се отсича.
Пречупва се. А после се гори.
И много трудно някой го обича,
щом то на корените не държи.

Дърво без корен ли си, нямаш нищо.
Ни ласка, нито майчина сълза...
А щом от корените се отричаш,
за тебе няма даже свобода.

И брулят те и ветрове. И хора.
Ограбват те. А после разпиляват.
И сриват те направо със земята,
но тебе няма кой да утешава...

Дърво без корен лесно се отсича,
щом то на корените не държи.
Но винаги там някой го обича
и страда с неговите съдбини.

четвъртък, 23 април 2009 г.

Страх

Усещам присъствието му. Кръвта ми се смразява. Треперя. Слепоочията ми пулсират бясно, а сърцето....Сърцето бие учестено, всеки момент ще пръсне от страх. Не просто страх , а от ужас. Ето го идва. Чувам гласа му, бавно се приближава към мен. Пиян е, усещам го. Трябва да отида при децата, имат нужда от мен. Трябва да ги защитя, а не мога да помръдна. Седя като парализарана и треперя. Треперя като малко жълто пиле. Искам да умра, но не мога, трябва да се грижа за децата.
Господи защо ме наказваш така, с какво сгреших ?!
Не искам пак да ме бие. Не искам да ме докосва и да се гаври с тялото ми, с душата ми. Не ме е страх от болката, страх ме е, че някой ден ще ме убие и тогава не знам какво ще стане с децата. Всичко бих изтърпяла заради тях. Всичко....унижение, болка, обида. Те са всичко което имам, най-голямото ми богатство. Нищо друго не ми е нужно. Децата....децата плачат, трябва да отида при тях, трябва да ги защитя.
Ето пъха ключа в ключалката, чувам гласа му, усещам аромата му....отвращава ме.
Искам да извикам, но нещо е сграбчило гърлото ми. И стон не мога да издам, не мога да преглътна буцата. Тя си стои там в гърлото и ми отнема силите, започва да ми се свят, имам усещането, че ще рухна всеки момент. Че ще се разпръсна на милион малки парченца, а не трябва. Трябва да бъда силна, не просто силна, много силна заради децата. Тръгвам с бавни стъпки към детската стая. Дечицата ми имат нужда от мен. Минавам на пръсти през коридора. Вперила съм поглед във външната врата и се моля. Моля се да се забави с отварянето на врата, моля се да мога да стигна навреме до детската стая. Добрах се и бързо заключих вратата.
Благодаря ти, Господи, за първи път беше с мен !
Прегръщам децата и тихичко ги успокоявам, шептя им нежно, дано да заспят.
Чувам още по- ясно гласа му. Ето го. Вече е в коридора. Крещи и ме търси. Побеснял е и е много пиян. Бях права. Чувам още някакви гласове, довел си е гости. Пак ще играят карти и ще се наливат, ще се наливат с алкохол до не свяст.
Знам какво ще последва. Както винаги моят ще загуби на карти и ще започне да ме продава на приятелите си. Все едно съм някаква вещ. А аз нямам никакъв избор, ако не го направя знам какво ще последва. Бой.....много бой, а после изгасени цигари в тялото ми. И пак ще ме кара да пълзя по пода като роб и да се моля на господаря. Да се моля на него.
Господи, прости ми.....искам да го убия.
Да го убия и най-накрая да заживея нормален живот. Не го искам за себе си, искам го за децата.
Те нямат никаква вина, че майка им е страхлива неудачница, а баща им е изверг.
Заслужават да живеят нормално, да имат щастливо детство, а не да изтръпват при всяко хлопване на асансьорната врата. Милите ми дечица ! Срам ме е да ги погледна в очите. Толкова много въпроси задават детските очи, а аз не мога да им отговоря. Не смея да им отговоря, защото ще ги излъжа, а не искам да го правя. Те не го заслужават. Опитах се да ги отърва от този кошмар. Избягах от него. Скрих се при една приятелка в далечен град. Но той ни намери. Не знам как го направи, но ни намери. И тогава стана страшно, кошмарно. Съблече ни голи посред зима, изкара ни на улицата, свали си колана от панталона и започна да ни бие. Удряше, удряше жестоко и всеки удар все по-силен ставаше. Искаше да види, че тече кръв от телата ни. Не му стигна това, ами започна и да ни рита. Не го интересуваше, дали удря глава или тяло. Риташе с голямо настървение. Прикрих децата с тялото си. Исках да ги защитя, да понеса и тяхната болка. Не исках да ги наранява. А те плачеха, молеха ме да им помогна, да ги защитя.. Бяха ме хванали за косите с малките си ръчички и през сълзи шепнеха:

- Моля те, мамо, помогни ни, боли...

Сърцето ми кървеше, плачех с кървави сълзи, но освен да ги прикрия с тялото си друго нищо не можех да направя. Исках да се разтворя, да ги скрия, да ги приютя на сигурно в моето тяло, и да понеса болката изцяло. Чух стъпки по улицата, последваха и викове. Не зная кой викаше, и не ме интересуваше в момента. За мен бяха най-важни децата. След малко се разнесе вой на сирена. Чух много гласове и усетих, че ритниците спряха. Не знаех какво става, не смеех да си вдигна главата. А дори и да го направех, нямаше да мога да видя нищо. Нямах очи, вместо очи имах две цепки. Цялото ми лице бе подпухнало от ритниците, приличаше на кървава пихтия. Опипвах главичките на децата и усетих много кръв, не можех да разбера дали е тяхна или е моя кръвта. Започнах да се отдалечавам. Пътувах, носех се във въздуха и от веднъж всичко стана черно. Черна непрогледна тъмнина. Опитвах се да изплувам от тази тъмнина, но не можах. И днес не мога да изплувам от нея. Изгубих зрението си. Но това е по-малкото зло. Малкото ми детенце е в инвалидна количка. Слава на Бога, че поне голямото дете оцеля. Сега то ни е опора в живота.
То е моето зрение, то е и краката на брат си. Моля се на, Господ, да ми го пази.
Моля се и се страхувам. Страх ме е от тъмнината. Страх ме е, че голямият ми син няма да има никакво детство. Страх ме е, че мъжът ми ще излезе от затвора и ще ни намери...
Страх ме е от всичко...