понеделник, 27 април 2009 г.

Дърво без корен

Дърво без корен лесно се отсича.
Пречупва се. А после се гори.
И много трудно някой го обича,
щом то на корените не държи.

Дърво без корен ли си, нямаш нищо.
Ни ласка, нито майчина сълза...
А щом от корените се отричаш,
за тебе няма даже свобода.

И брулят те и ветрове. И хора.
Ограбват те. А после разпиляват.
И сриват те направо със земята,
но тебе няма кой да утешава...

Дърво без корен лесно се отсича,
щом то на корените не държи.
Но винаги там някой го обича
и страда с неговите съдбини.

четвъртък, 23 април 2009 г.

Страх

Усещам присъствието му. Кръвта ми се смразява. Треперя. Слепоочията ми пулсират бясно, а сърцето....Сърцето бие учестено, всеки момент ще пръсне от страх. Не просто страх , а от ужас. Ето го идва. Чувам гласа му, бавно се приближава към мен. Пиян е, усещам го. Трябва да отида при децата, имат нужда от мен. Трябва да ги защитя, а не мога да помръдна. Седя като парализарана и треперя. Треперя като малко жълто пиле. Искам да умра, но не мога, трябва да се грижа за децата.
Господи защо ме наказваш така, с какво сгреших ?!
Не искам пак да ме бие. Не искам да ме докосва и да се гаври с тялото ми, с душата ми. Не ме е страх от болката, страх ме е, че някой ден ще ме убие и тогава не знам какво ще стане с децата. Всичко бих изтърпяла заради тях. Всичко....унижение, болка, обида. Те са всичко което имам, най-голямото ми богатство. Нищо друго не ми е нужно. Децата....децата плачат, трябва да отида при тях, трябва да ги защитя.
Ето пъха ключа в ключалката, чувам гласа му, усещам аромата му....отвращава ме.
Искам да извикам, но нещо е сграбчило гърлото ми. И стон не мога да издам, не мога да преглътна буцата. Тя си стои там в гърлото и ми отнема силите, започва да ми се свят, имам усещането, че ще рухна всеки момент. Че ще се разпръсна на милион малки парченца, а не трябва. Трябва да бъда силна, не просто силна, много силна заради децата. Тръгвам с бавни стъпки към детската стая. Дечицата ми имат нужда от мен. Минавам на пръсти през коридора. Вперила съм поглед във външната врата и се моля. Моля се да се забави с отварянето на врата, моля се да мога да стигна навреме до детската стая. Добрах се и бързо заключих вратата.
Благодаря ти, Господи, за първи път беше с мен !
Прегръщам децата и тихичко ги успокоявам, шептя им нежно, дано да заспят.
Чувам още по- ясно гласа му. Ето го. Вече е в коридора. Крещи и ме търси. Побеснял е и е много пиян. Бях права. Чувам още някакви гласове, довел си е гости. Пак ще играят карти и ще се наливат, ще се наливат с алкохол до не свяст.
Знам какво ще последва. Както винаги моят ще загуби на карти и ще започне да ме продава на приятелите си. Все едно съм някаква вещ. А аз нямам никакъв избор, ако не го направя знам какво ще последва. Бой.....много бой, а после изгасени цигари в тялото ми. И пак ще ме кара да пълзя по пода като роб и да се моля на господаря. Да се моля на него.
Господи, прости ми.....искам да го убия.
Да го убия и най-накрая да заживея нормален живот. Не го искам за себе си, искам го за децата.
Те нямат никаква вина, че майка им е страхлива неудачница, а баща им е изверг.
Заслужават да живеят нормално, да имат щастливо детство, а не да изтръпват при всяко хлопване на асансьорната врата. Милите ми дечица ! Срам ме е да ги погледна в очите. Толкова много въпроси задават детските очи, а аз не мога да им отговоря. Не смея да им отговоря, защото ще ги излъжа, а не искам да го правя. Те не го заслужават. Опитах се да ги отърва от този кошмар. Избягах от него. Скрих се при една приятелка в далечен град. Но той ни намери. Не знам как го направи, но ни намери. И тогава стана страшно, кошмарно. Съблече ни голи посред зима, изкара ни на улицата, свали си колана от панталона и започна да ни бие. Удряше, удряше жестоко и всеки удар все по-силен ставаше. Искаше да види, че тече кръв от телата ни. Не му стигна това, ами започна и да ни рита. Не го интересуваше, дали удря глава или тяло. Риташе с голямо настървение. Прикрих децата с тялото си. Исках да ги защитя, да понеса и тяхната болка. Не исках да ги наранява. А те плачеха, молеха ме да им помогна, да ги защитя.. Бяха ме хванали за косите с малките си ръчички и през сълзи шепнеха:

- Моля те, мамо, помогни ни, боли...

Сърцето ми кървеше, плачех с кървави сълзи, но освен да ги прикрия с тялото си друго нищо не можех да направя. Исках да се разтворя, да ги скрия, да ги приютя на сигурно в моето тяло, и да понеса болката изцяло. Чух стъпки по улицата, последваха и викове. Не зная кой викаше, и не ме интересуваше в момента. За мен бяха най-важни децата. След малко се разнесе вой на сирена. Чух много гласове и усетих, че ритниците спряха. Не знаех какво става, не смеех да си вдигна главата. А дори и да го направех, нямаше да мога да видя нищо. Нямах очи, вместо очи имах две цепки. Цялото ми лице бе подпухнало от ритниците, приличаше на кървава пихтия. Опипвах главичките на децата и усетих много кръв, не можех да разбера дали е тяхна или е моя кръвта. Започнах да се отдалечавам. Пътувах, носех се във въздуха и от веднъж всичко стана черно. Черна непрогледна тъмнина. Опитвах се да изплувам от тази тъмнина, но не можах. И днес не мога да изплувам от нея. Изгубих зрението си. Но това е по-малкото зло. Малкото ми детенце е в инвалидна количка. Слава на Бога, че поне голямото дете оцеля. Сега то ни е опора в живота.
То е моето зрение, то е и краката на брат си. Моля се на, Господ, да ми го пази.
Моля се и се страхувам. Страх ме е от тъмнината. Страх ме е, че голямият ми син няма да има никакво детство. Страх ме е, че мъжът ми ще излезе от затвора и ще ни намери...
Страх ме е от всичко...

вторник, 14 април 2009 г.

И таралежите се раждат без бодли

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки.
С любов изграждат своите мечти
и носят любовта си в сърцето.

Вървят по пътя стръмен и трънлив,
съдбата си поели в ръцете.
Вървят през свят жесток, немилостив.
Раними като малко крехко цвете.

А пътят им поднася изненади...
Стеснява се и тихичко ги смачква.
Но гордо те отново се изправят
и тръгват пак напред със своята вяра.

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки...
Но щом живота ги подритне отстрани
в защита те бодлите ще наежат...

понеделник, 13 април 2009 г.

Празнично

Камбаните забиха на разсъмване
с празнично величествен звън.
Огласяха града заспал със звънване,
пробуждаха го от дълбокия му сън.

По улицата лазарки прииждат,
запяли своята песен с любов.
За здраве, благодат, година спорна,
редят народен мъдър благослов.

И слънцето по-ярко днес огрява.
По празнично и весело блести.
С лъчи си настроение създава
и свети в детските очи.

А въздухът ухае на омая,
примамва ни с нежен аромат.
Днес, празник е. И всичките сияем,
денят е весел, пъстър и богат.

Комарджия

Налей, че чашата е празна.
Животът нещо пак горчи.
В душата ми е като бездна
и зарът даже не върви.

Рулетката едвам помръдва.
А крупието кротко си седи
и дебне ме дали ще проиграя,
последните останали пари.

И мизата пред мене нагло вдига,
с алчен поглед тихо ме следи.
А уж приятелски намига,
но дебне като хищник с очи.

Залагам всичко. Нищо не остана.
Залагам себе си дори....
Късмет ли? Той е празна яма.
В хазарта пак не ми върви.

Налей, че чашата е празна.
Уиски с лед. И без пари...
Не искаш. Всичко се заплаща.
Добре. Поне вода сипи...

Студено е

Цигулката остана пак без струни.
Студено във краката ти лежи.
И сякаш пропаст зее помежду ви.
Студено е и в твоите мечти.

В кутийката подрънкват две монети.
Очите ти са пълни със сълзи.
Минават хора в себе си заети,
бездушни и с невиждащи очи.

А ти стоиш невидимо и нямо,
тъй мъничка и толкова сама.
Охулват те. И после те събарят.
Но пак прощава детската душа.

Усмихваш се. И тихичко мечтаеш,
вълшебно чудо да спаси света.
Но Коледа далече е, а знаеш,
тогава само стават чудеса.

А лебеди отлитаха на пролет

А лебеди отлитаха на пролет.
С прекършен полет бягаха оттук.
Разкъсвайки вериги и окови,
отлитаха ранено и без звук.

И дебнеха копои зад завоя.
Прикривайки се зад стени от кал.
Вглъбени във зловещата си роля,
очакваха последен оцелял.

Прекършваха на птиците крилата,
изпитвайки наслада от това.
Жигосваха ги право във душата.
Отнемаха им свободата.

А лебеди отлитаха на пролет.
Избягаха далеч, далеч оттук.
Ранени, но със дух свободен.
Избягаха..... За да простят.