четвъртък, 23 април 2009 г.

Страх

Усещам присъствието му. Кръвта ми се смразява. Треперя. Слепоочията ми пулсират бясно, а сърцето....Сърцето бие учестено, всеки момент ще пръсне от страх. Не просто страх , а от ужас. Ето го идва. Чувам гласа му, бавно се приближава към мен. Пиян е, усещам го. Трябва да отида при децата, имат нужда от мен. Трябва да ги защитя, а не мога да помръдна. Седя като парализарана и треперя. Треперя като малко жълто пиле. Искам да умра, но не мога, трябва да се грижа за децата.
Господи защо ме наказваш така, с какво сгреших ?!
Не искам пак да ме бие. Не искам да ме докосва и да се гаври с тялото ми, с душата ми. Не ме е страх от болката, страх ме е, че някой ден ще ме убие и тогава не знам какво ще стане с децата. Всичко бих изтърпяла заради тях. Всичко....унижение, болка, обида. Те са всичко което имам, най-голямото ми богатство. Нищо друго не ми е нужно. Децата....децата плачат, трябва да отида при тях, трябва да ги защитя.
Ето пъха ключа в ключалката, чувам гласа му, усещам аромата му....отвращава ме.
Искам да извикам, но нещо е сграбчило гърлото ми. И стон не мога да издам, не мога да преглътна буцата. Тя си стои там в гърлото и ми отнема силите, започва да ми се свят, имам усещането, че ще рухна всеки момент. Че ще се разпръсна на милион малки парченца, а не трябва. Трябва да бъда силна, не просто силна, много силна заради децата. Тръгвам с бавни стъпки към детската стая. Дечицата ми имат нужда от мен. Минавам на пръсти през коридора. Вперила съм поглед във външната врата и се моля. Моля се да се забави с отварянето на врата, моля се да мога да стигна навреме до детската стая. Добрах се и бързо заключих вратата.
Благодаря ти, Господи, за първи път беше с мен !
Прегръщам децата и тихичко ги успокоявам, шептя им нежно, дано да заспят.
Чувам още по- ясно гласа му. Ето го. Вече е в коридора. Крещи и ме търси. Побеснял е и е много пиян. Бях права. Чувам още някакви гласове, довел си е гости. Пак ще играят карти и ще се наливат, ще се наливат с алкохол до не свяст.
Знам какво ще последва. Както винаги моят ще загуби на карти и ще започне да ме продава на приятелите си. Все едно съм някаква вещ. А аз нямам никакъв избор, ако не го направя знам какво ще последва. Бой.....много бой, а после изгасени цигари в тялото ми. И пак ще ме кара да пълзя по пода като роб и да се моля на господаря. Да се моля на него.
Господи, прости ми.....искам да го убия.
Да го убия и най-накрая да заживея нормален живот. Не го искам за себе си, искам го за децата.
Те нямат никаква вина, че майка им е страхлива неудачница, а баща им е изверг.
Заслужават да живеят нормално, да имат щастливо детство, а не да изтръпват при всяко хлопване на асансьорната врата. Милите ми дечица ! Срам ме е да ги погледна в очите. Толкова много въпроси задават детските очи, а аз не мога да им отговоря. Не смея да им отговоря, защото ще ги излъжа, а не искам да го правя. Те не го заслужават. Опитах се да ги отърва от този кошмар. Избягах от него. Скрих се при една приятелка в далечен град. Но той ни намери. Не знам как го направи, но ни намери. И тогава стана страшно, кошмарно. Съблече ни голи посред зима, изкара ни на улицата, свали си колана от панталона и започна да ни бие. Удряше, удряше жестоко и всеки удар все по-силен ставаше. Искаше да види, че тече кръв от телата ни. Не му стигна това, ами започна и да ни рита. Не го интересуваше, дали удря глава или тяло. Риташе с голямо настървение. Прикрих децата с тялото си. Исках да ги защитя, да понеса и тяхната болка. Не исках да ги наранява. А те плачеха, молеха ме да им помогна, да ги защитя.. Бяха ме хванали за косите с малките си ръчички и през сълзи шепнеха:

- Моля те, мамо, помогни ни, боли...

Сърцето ми кървеше, плачех с кървави сълзи, но освен да ги прикрия с тялото си друго нищо не можех да направя. Исках да се разтворя, да ги скрия, да ги приютя на сигурно в моето тяло, и да понеса болката изцяло. Чух стъпки по улицата, последваха и викове. Не зная кой викаше, и не ме интересуваше в момента. За мен бяха най-важни децата. След малко се разнесе вой на сирена. Чух много гласове и усетих, че ритниците спряха. Не знаех какво става, не смеех да си вдигна главата. А дори и да го направех, нямаше да мога да видя нищо. Нямах очи, вместо очи имах две цепки. Цялото ми лице бе подпухнало от ритниците, приличаше на кървава пихтия. Опипвах главичките на децата и усетих много кръв, не можех да разбера дали е тяхна или е моя кръвта. Започнах да се отдалечавам. Пътувах, носех се във въздуха и от веднъж всичко стана черно. Черна непрогледна тъмнина. Опитвах се да изплувам от тази тъмнина, но не можах. И днес не мога да изплувам от нея. Изгубих зрението си. Но това е по-малкото зло. Малкото ми детенце е в инвалидна количка. Слава на Бога, че поне голямото дете оцеля. Сега то ни е опора в живота.
То е моето зрение, то е и краката на брат си. Моля се на, Господ, да ми го пази.
Моля се и се страхувам. Страх ме е от тъмнината. Страх ме е, че голямият ми син няма да има никакво детство. Страх ме е, че мъжът ми ще излезе от затвора и ще ни намери...
Страх ме е от всичко...

17 коментара:

  1. Мила Еssy, плаках докато четях написаното. Накара ме да изпитам болката с която е написано. Трудно е да се напише нещо като коментар, но и е трудно да се подмине. Ще ми се да вярвам, че не преживяваш ти този ужас, а само го описваш. Ще ми се да вярвам, че е образ изваден от тъмнината. Познавам страха и знам, че единственното ни спасение е изправянето ни срещу него. Това което описваш е ужасно и ако наистина го преживяваш ти, бих искала да знаеш, че има хора които могат да ти помогнат. Надявам се все пак да е художествен образ.

    ОтговорИзтриване
  2. Петя,
    Слава Богу, не го преживявам аз този кошмар, само го описах. Като спестих доста от фактите...
    Но за съжаление, не е и художествен образ.
    " Страх" го написах през месец Април 2008г. и е посветен на една жена. Съвсем случайно срещнах на улицата тази жена....а впоследствие узнах и нейната история, която е потресаваща...
    Така се роди "Страх". Опитах се да пресъздам нейната болка. Доколко съм успяла - не знам .

    Съжалявам, че те разплаках.

    Хубава вечер ти желая!

    ОтговорИзтриване
  3. Дали си успяла? - направо ме потресе!:))
    Описала си болката й,така, че да се почувства. Както винаги си силна в словото и посланията които отправяш.

    Ужасно е да си помисля, че някой преживява този кошмар:)))

    Хубава вечер и на теб и усмивки:)

    ОтговорИзтриване
  4. Essy знам ,че е трябвало да го напишеш и трябваа да бъде четено. Знаеш оценявам умението ти да пишеш ,но това не може да бъде прочетено с удоволствие. Темата не го позволява. Знам ,че и сега има хора като описаните и ми се иска да са по малко...

    ОтговорИзтриване
  5. Страшно е Essy. Знаем, че такива неща се случват , но се чувстваме безсилни да помогнем. Не искам да е така. Трябва да има някакъв начин.

    ОтговорИзтриване
  6. Петя,
    иска ми се изобщо да няма насилие. Мечтая за това, дано някой ден мечтата ми се осъществи - макар, че звучи много по детски :)

    Весел уикенд :)))

    ОтговорИзтриване
  7. kalbotobg,
    не можех да не го напиша. Чувствах се длъжна да пресъздам историята й. В този момент изпитвах и невероятна ярост затова, че домашното насилие е все още тема табу за българите. А то съществува, но някакси се правим, че не го забелязваме. Все си мисля, че ако има повече гласност по тази тема и сурови наказания за насилниците, няма да има толкова жертви на дом. насилие.....Може и да не съм права :)
    Знам, че не може да се прочете с удоволствие...

    Весел уикенд и на теб :)))

    ОтговорИзтриване
  8. Влади,
    и аз си мисля, че трябва да има някакъв начин то да се спре. Закони ли ще са? - но действащи, други методи ли ще са - нямам идея, но трябва да се спре....

    Много весел уикенд и на теб :)))

    ОтговорИзтриване
  9. Току-що прочетох този покъртителен разказ,не зная какво да кажа,защото съм мъж и се срамувам от това ,че има такива представители на моя пол.Да кажа, че разказа заслужава да бъде публикуван,безсмислено,ще кажа само,че понякога си мисля,че смъртната присъда е единственото ,което бих одобрил за такива случаи,не че ще компенсира страданието,но поне ще избави пострадалите от СТРАХА.Адмирации за прекрасния разказ.

    ОтговорИзтриване
  10. За смъртната присъда и аз понякога си мисля, че бих я одобрила в такива ситуации. А относно страха, си мисля, че лек за него няма. И ще ги обременява като травма завинаги....

    ОтговорИзтриване
  11. Потресох се!!!
    Какво да кажа...разказът е предаден толкова... толкова емоционално и образно, че сякаш бях там, и ми се искаше всичката болка и страх, утроена, да се стовари върху главата на изверга.
    Никаква смъртна присъда - достатъчно е, струва ми се, да изпита резултатите от собственото си насилие. Това е единствената "терапия", която ще подейства на такива субекти.
    Жалко е, че жертвите на домашно насилие мълчат и търпят...а законите са твърде недостатъчни и многозначни...

    ОтговорИзтриване
  12. Хриси,
    мълчат, защото ги е страх. Не са сигурни, че някой ще ги защити, а и знаят какво ги очаква от страна на насилниците.
    Мислиш ли, че изпитвайки резултатите на собственото си насилие,ще се "отрезвят". Доколко са точно статистиките не знам, но те показват, че точно хора, които са били жертви на насилие в детските си години.....стават най-жестоките насилници....Дали е така- не знам....

    ОтговорИзтриване
  13. Толкова реалистично и вярно е предаден сюжета, че е трудно да се повярва, че сама авторката не е преживяла всичко това. Докато го четох, точно така си мислех. Браво!
    Знаете ли, такова нещо е трудно да се случи в една нормална Европейска държава. Тук законите са много строги и насилниците бързо плучават присъди. Има и спешен телефон от 2 или 3 цифри, което улеснява призива за помощ, дори и да няма салдо в телефона. А също и от всеки уличен автомат без пари, както при пожар или друго бедствие, може да се призове за помощ. Дано доживеем и България да стане нормална европейска държава. Още веднъж поздравления за поместения материал.

    ОтговорИзтриване
  14. Кога ли, ще станем нормална държава? - и ще започнем да си спазваме законите...

    Благодаря Ви за поздравленията!

    ОтговорИзтриване
  15. Анонимен20 май 2009 г., 5:56

    прекрасно е браво на теб света има нужда от хора кат вас!!!

    ОтговорИзтриване
  16. Анонимен, ласкаете ме...
    Благодаря Ви!

    ОтговорИзтриване
  17. Невероятно! Днес открих един голям талант и една много чувствителна душа ! Радвам се , че те има !
    Благословенна бъди !!

    ОтговорИзтриване