И таралежите се раждат без бодли

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки.
С любов изграждат своите мечти
и носят любовта си в сърцето.

Вървят по пътя стръмен и трънлив,
съдбата си поели в ръцете.
Вървят през свят жесток, немилостив.
Раними като малко крехко цвете.

А пътят им поднася изненади...
Стеснява се и тихичко ги смачква.
Но гордо те отново се изправят
и тръгват пак напред със своята вяра.

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки...
Но щом живота ги подритне отстрани
в защита те бодлите ще наежат...

Празнично

Камбаните забиха на разсъмване
с празнично величествен звън.
Огласяха града заспал със звънване,
пробуждаха го от дълбокия му сън.

По улицата лазарки прииждат,
запяли своята песен с любов.
За здраве, благодат, година спорна,
редят народен мъдър благослов.

И слънцето по-ярко днес огрява.
По празнично и весело блести.
С лъчи си настроение създава
и свети в детските очи.

А въздухът ухае на омая,
примамва ни с нежен аромат.
Днес, празник е. И всичките сияем,
денят е весел, пъстър и богат.

Комарджия

Налей, че чашата е празна.
Животът нещо пак горчи.
В душата ми е като бездна
и зарът даже не върви.

Рулетката едвам помръдва.
А крупието кротко си седи
и дебне ме дали ще проиграя,
последните останали пари.

И мизата пред мене нагло вдига,
с алчен поглед тихо ме следи.
А уж приятелски намига,
но дебне като хищник с очи.

Залагам всичко. Нищо не остана.
Залагам себе си дори....
Късмет ли? Той е празна яма.
В хазарта пак не ми върви.

Налей, че чашата е празна.
Уиски с лед. И без пари...
Не искаш. Всичко се заплаща.
Добре. Поне вода сипи...

Студено е

Цигулката остана пак без струни.
Студено във краката ти лежи.
И сякаш пропаст зее помежду ви.
Студено е и в твоите мечти.

В кутийката подрънкват две монети.
Очите ти са пълни със сълзи.
Минават хора в себе си заети,
бездушни и с невиждащи очи.

А ти стоиш невидимо и нямо,
тъй мъничка и толкова сама.
Охулват те. И после те събарят.
Но пак прощава детската душа.

Усмихваш се. И тихичко мечтаеш,
вълшебно чудо да спаси света.
Но Коледа далече е, а знаеш,
тогава само стават чудеса.

А лебеди отлитаха на пролет

А лебеди отлитаха на пролет.
С прекършен полет бягаха оттук.
Разкъсвайки вериги и окови,
отлитаха ранено и без звук.

И дебнеха копои зад завоя.
Прикривайки се зад стени от кал.
Вглъбени във зловещата си роля,
очакваха последен оцелял.

Прекършваха на птиците крилата,
изпитвайки наслада от това.
Жигосваха ги право във душата.
Отнемаха им свободата.

А лебеди отлитаха на пролет.
Избягаха далеч, далеч оттук.
Ранени, но със дух свободен.
Избягаха..... За да простят.

Удавени в суета

Удавихме се в суетата си...
Потънахме в(ъв) глупавото его.
Започнахме да браним с теб делата си,
подвластни пак единствено на него.

Изкарахме на показ всичко пошло.
Заливахме се с хули и сплетни...
Подхвърляхме хапливи забележки
с надеждата да станем по-добри.

А истината... Истината свята
Набиваше се в нашите очи...
Пробождаше безжалостно душата.
От истината винаги боли...

Затворихме очите си за нея.
Превърнахме се в зрящ слепец.
Суетно си обкичихме главите
с изплетен от лъжи венец.

А суетата бавно се просмукваше
във вените ни. И в(ъв) същността.
Ограбваше духовното в душата,
но с теб суетно пазим все честта...

Финансовата криза

От финансовата криза,
казват, трудно се излиза.
Чука, хлопа по вратата,
госпожата, непозната.

Но нали съм си рогата,
ще залостя аз вратата.
Далавери ще кроя,
и парите ще броя...

На кафе и чаша бира,
казват, всичко се разбира.
Шеста бира пия вече
и нищичко не знам, човече.

Някой чука по вратата.
Ужас! Май е госпожата...
Що не взема аз метлата
и да й строша главата.

Грабнах бойно аз метлата.
С гръм отворих и вратата.
А насреща ми комшията,
носи зеле от туршията.

Мило ми се той усмихва
и чинията поднася...
Нямало да иска лихва.
Май със мене се занася...

Бартер щял да прави с мене,
докато е още време...
Че финансовата криза,
скоро щяла да е близо.

Иска да му дам ракийка,
от онази крушовлийка.
Дето мама я изпрати,
да черпя близки и познати.

Досвидя ми се ракията,
но му грабнах аз туршията.
И затворих му вратата,
да си ходи при жената.

Седнах пак на чаша бира
и стратегии кроях...
Но главата не разбира,
а от бирата се "поболях".

В миг на лунно затъмнение,
осени ме просветление...
Стихче ще й посветя,
та дано да я смиля...

Да подмине ми вратата,
госпожата със рогата.
И да хваща тя гората,
да не яхам пак метлата