Здравей, Море

Здравей, Море, при тебе пак се връщам.
Поуморена идвам да се заредя....
От твоята ласка нежна и могъща
да черпя сили, за да продължа...

По пясъка едвам следи оставям,
вървя на пръсти сякаш ме е страх,
че колкото към теб се приближавам
ти ще изчезнеш, все едно си прах.

Но ласката ти галеща усещам
докоснала нозете ми в мига,
в който с писък чайка литва към небето
и сякаш ме примамва да вървя...

Вълните ти към мен прииждат тихо
и носят в пяната си топлина...
Поели вопли, тайни неразкрити,
превърнали ги в бисерна сълза.

Здравей, Море, до болка си ми нужно.
При теб дошла съм да се утеша...
От твойта ласка нежна и могъща
да черпя сили, за да продължа.

Фешън

От днес ще бъда много фешън.
На пук на моя Одисей.
За дето ходи чорлав, мръсен
на нивата докато сей.

Ще туря диплената рокля,
онази с многото мъниста.
И със походка дето стопля,
ще вея роклята златиста.

Кога премина през мегдана,
ще бъда весела, засмяна.
С червени устни, грим зелен
и много, много фон дьо тен.

А щом приседна в хоремага
на пук на моя Одисей,
ще бъда с всички адски блага
да види, че съм шик трофей.

А не да казва, че ми хлопа
дъската щот’ съм Пенелопа.
Ще бъда фешън и красива,
дорде сърцето му захлопа.

Нарисувай ми

Нарисувай ми лято, море и звезди.
Раковини от слънце огряни.
А когато на плажа останем сами
с теб ще бъдем деца разпиляни.

Нарисувай поляна с пъстри цветя.
Самодивска премяна сложи ми.
Ще танцувам с вятъра в утринта.
Дай ръка. И вятър бъди ми.

Нарисувай ми стара вековна гора.
Нарисувай каляска от тиква.
Нека бъда принцесата твоя сега.
Моят принц си. И моя реликва.

Нарисувай балони и куп хвърчила.
Детски смях. И усмивки лъчисти.
Нека двамата с теб си останем деца.
Да запазим душите си чисти.

Изгубени във времето

Погубихме се в нищото на времето,
потънали под тоновете грижи.
Унищожихме с тебе съкровеното,
сега самотно раните си ближем.

По пътя си изгубихме усмивката,
улисани от сиво ежедневие.
Дълбоко се прикрихме под обвивката,
на нашето човешко недоверие.

Във времето изгубихме и чувствата,
потънахме в мрак и суета.
Изгубени под лъскавото лустро,
затворихме очите за света.

Продадохме душата си на Дявола,
продадохме си същността.
Преминахме през девет кръга адови.
Изгубихме надежда и мечта.

А времето е сякаш същото.
Но с теб по-мъдри искахме да бъдем.
Подай ръка, да си останем същите,
преди напълно в лудостта да се изгубим

Дърво без корен

Дърво без корен лесно се отсича.
Пречупва се. А после се гори.
И много трудно някой го обича,
щом то на корените не държи.

Дърво без корен ли си, нямаш нищо.
Ни ласка, нито майчина сълза...
А щом от корените се отричаш,
за тебе няма даже свобода.

И брулят те и ветрове. И хора.
Ограбват те. А после разпиляват.
И сриват те направо със земята,
но тебе няма кой да утешава...

Дърво без корен лесно се отсича,
щом то на корените не държи.
Но винаги там някой го обича
и страда с неговите съдбини.

Страх

Усещам присъствието му. Кръвта ми се смразява. Треперя. Слепоочията ми пулсират бясно, а сърцето....Сърцето бие учестено, всеки момент ще пръсне от страх. Не просто страх , а от ужас. Ето го идва. Чувам гласа му, бавно се приближава към мен. Пиян е, усещам го. Трябва да отида при децата, имат нужда от мен. Трябва да ги защитя, а не мога да помръдна. Седя като парализарана и треперя. Треперя като малко жълто пиле. Искам да умра, но не мога, трябва да се грижа за децата.

Господи защо ме наказваш така, с какво сгреших ?!
Не искам пак да ме бие. Не искам да ме докосва и да се гаври с тялото ми, с душата ми. Не ме е страх от болката, страх ме е, че някой ден ще ме убие и тогава не знам какво ще стане с децата. Всичко бих изтърпяла заради тях. Всичко....унижение, болка, обида. Те са всичко което имам, най-голямото ми богатство. Нищо друго не ми е нужно. Децата....децата плачат, трябва да отида при тях, трябва да ги защитя.
Ето пъха ключа в ключалката, чувам гласа му, усещам аромата му....отвращава ме.
Искам да извикам, но нещо е сграбчило гърлото ми. И стон не мога да издам, не мога да преглътна буцата. Тя си стои там в гърлото и ми отнема силите, започва да ми се свят, имам усещането, че ще рухна всеки момент. Че ще се разпръсна на милион малки парченца, а не трябва. Трябва да бъда силна, не просто силна, много силна заради децата. Тръгвам с бавни стъпки към детската стая. Дечицата ми имат нужда от мен. Минавам на пръсти през коридора. Вперила съм поглед във външната врата и се моля. Моля се да се забави с отварянето на врата, моля се да мога да стигна навреме до детската стая. Добрах се и бързо заключих вратата.

Благодаря ти, Господи, за първи път беше с мен !
Прегръщам децата и тихичко ги успокоявам, шептя им нежно, дано да заспят.
Чувам още по- ясно гласа му. Ето го. Вече е в коридора. Крещи и ме търси. Побеснял е и е много пиян. Бях права. Чувам още някакви гласове, довел си е гости. Пак ще играят карти и ще се наливат, ще се наливат с алкохол до не свяст.
Знам какво ще последва. Както винаги моят ще загуби на карти и ще започне да ме продава на приятелите си. Все едно съм някаква вещ. А аз нямам никакъв избор, ако не го направя знам какво ще последва. Бой.....много бой, а после изгасени цигари в тялото ми. И пак ще ме кара да пълзя по пода като роб и да се моля на господаря. Да се моля на него.

Господи, прости ми.....искам да го убия.

Да го убия и най-накрая да заживея нормален живот. Не го искам за себе си, искам го за децата.
Те нямат никаква вина, че майка им е страхлива неудачница, а баща им е изверг.
Заслужават да живеят нормално, да имат щастливо детство, а не да изтръпват при всяко хлопване на асансьорната врата. Милите ми дечица ! Срам ме е да ги погледна в очите. Толкова много въпроси задават детските очи, а аз не мога да им отговоря. Не смея да им отговоря, защото ще ги излъжа, а не искам да го правя. Те не го заслужават. Опитах се да ги отърва от този кошмар. Избягах от него. Скрих се при една приятелка в далечен град. Но той ни намери. Не знам как го направи, но ни намери. И тогава стана страшно, кошмарно. Съблече ни голи посред зима, изкара ни на улицата, свали си колана от панталона и започна да ни бие. Удряше, удряше жестоко и всеки удар все по-силен ставаше. Искаше да види, че тече кръв от телата ни. Не му стигна това, ами започна и да ни рита. Не го интересуваше, дали удря глава или тяло. Риташе с голямо настървение. Прикрих децата с тялото си. Исках да ги защитя, да понеса и тяхната болка. Не исках да ги наранява. А те плачеха, молеха ме да им помогна, да ги защитя.. Бяха ме хванали за косите с малките си ръчички и през сълзи шепнеха:

- Моля те, мамо, помогни ни, боли...

Сърцето ми кървеше, плачех с кървави сълзи, но освен да ги прикрия с тялото си друго нищо не можех да направя. Исках да се разтворя, да ги скрия, да ги приютя на сигурно в моето тяло, и да понеса болката изцяло. Чух стъпки по улицата, последваха и викове. Не зная кой викаше, и не ме интересуваше в момента. За мен бяха най-важни децата. След малко се разнесе вой на сирена. Чух много гласове и усетих, че ритниците спряха. Не знаех какво става, не смеех да си вдигна главата. А дори и да го направех, нямаше да мога да видя нищо. Нямах очи, вместо очи имах две цепки. Цялото ми лице бе подпухнало от ритниците, приличаше на кървава пихтия. Опипвах главичките на децата и усетих много кръв, не можех да разбера дали е тяхна или е моя кръвта. Започнах да се отдалечавам. Пътувах, носех се във въздуха и от веднъж всичко стана черно. Черна непрогледна тъмнина. Опитвах се да изплувам от тази тъмнина, но не можах. И днес не мога да изплувам от нея. Изгубих зрението си. Но това е по-малкото зло. Малкото ми детенце е в инвалидна количка. Слава на Бога, че поне голямото дете оцеля. Сега то ни е опора в живота.
То е моето зрение, то е и краката на брат си. Моля се на, Господ, да ми го пази.
Моля се и се страхувам. Страх ме е от тъмнината. Страх ме е, че голямият ми син няма да има никакво детство. Страх ме е, че мъжът ми ще излезе от затвора и ще ни намери...

Страх ме е от всичко...

И таралежите се раждат без бодли

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки.
С любов изграждат своите мечти
и носят любовта си в сърцето.

Вървят по пътя стръмен и трънлив,
съдбата си поели в ръцете.
Вървят през свят жесток, немилостив.
Раними като малко крехко цвете.

А пътят им поднася изненади...
Стеснява се и тихичко ги смачква.
Но гордо те отново се изправят
и тръгват пак напред със своята вяра.

И таралежите се раждат без бодли.
Раними. Мънички и крехки...
Но щом живота ги подритне отстрани
в защита те бодлите ще наежат...

Празнично

Камбаните забиха на разсъмване
с празнично величествен звън.
Огласяха града заспал със звънване,
пробуждаха го от дълбокия му сън.

По улицата лазарки прииждат,
запяли своята песен с любов.
За здраве, благодат, година спорна,
редят народен мъдър благослов.

И слънцето по-ярко днес огрява.
По празнично и весело блести.
С лъчи си настроение създава
и свети в детските очи.

А въздухът ухае на омая,
примамва ни с нежен аромат.
Днес, празник е. И всичките сияем,
денят е весел, пъстър и богат.

Комарджия

Налей, че чашата е празна.
Животът нещо пак горчи.
В душата ми е като бездна
и зарът даже не върви.

Рулетката едвам помръдва.
А крупието кротко си седи
и дебне ме дали ще проиграя,
последните останали пари.

И мизата пред мене нагло вдига,
с алчен поглед тихо ме следи.
А уж приятелски намига,
но дебне като хищник с очи.

Залагам всичко. Нищо не остана.
Залагам себе си дори....
Късмет ли? Той е празна яма.
В хазарта пак не ми върви.

Налей, че чашата е празна.
Уиски с лед. И без пари...
Не искаш. Всичко се заплаща.
Добре. Поне вода сипи...

Студено е

Цигулката остана пак без струни.
Студено във краката ти лежи.
И сякаш пропаст зее помежду ви.
Студено е и в твоите мечти.

В кутийката подрънкват две монети.
Очите ти са пълни със сълзи.
Минават хора в себе си заети,
бездушни и с невиждащи очи.

А ти стоиш невидимо и нямо,
тъй мъничка и толкова сама.
Охулват те. И после те събарят.
Но пак прощава детската душа.

Усмихваш се. И тихичко мечтаеш,
вълшебно чудо да спаси света.
Но Коледа далече е, а знаеш,
тогава само стават чудеса.

А лебеди отлитаха на пролет

А лебеди отлитаха на пролет.
С прекършен полет бягаха оттук.
Разкъсвайки вериги и окови,
отлитаха ранено и без звук.

И дебнеха копои зад завоя.
Прикривайки се зад стени от кал.
Вглъбени във зловещата си роля,
очакваха последен оцелял.

Прекършваха на птиците крилата,
изпитвайки наслада от това.
Жигосваха ги право във душата.
Отнемаха им свободата.

А лебеди отлитаха на пролет.
Избягаха далеч, далеч оттук.
Ранени, но със дух свободен.
Избягаха..... За да простят.

Удавени в суета

Удавихме се в суетата си...
Потънахме в(ъв) глупавото его.
Започнахме да браним с теб делата си,
подвластни пак единствено на него.

Изкарахме на показ всичко пошло.
Заливахме се с хули и сплетни...
Подхвърляхме хапливи забележки
с надеждата да станем по-добри.

А истината... Истината свята
Набиваше се в нашите очи...
Пробождаше безжалостно душата.
От истината винаги боли...

Затворихме очите си за нея.
Превърнахме се в зрящ слепец.
Суетно си обкичихме главите
с изплетен от лъжи венец.

А суетата бавно се просмукваше
във вените ни. И в(ъв) същността.
Ограбваше духовното в душата,
но с теб суетно пазим все честта...

Финансовата криза

От финансовата криза,
казват, трудно се излиза.
Чука, хлопа по вратата,
госпожата, непозната.

Но нали съм си рогата,
ще залостя аз вратата.
Далавери ще кроя,
и парите ще броя...

На кафе и чаша бира,
казват, всичко се разбира.
Шеста бира пия вече
и нищичко не знам, човече.

Някой чука по вратата.
Ужас! Май е госпожата...
Що не взема аз метлата
и да й строша главата.

Грабнах бойно аз метлата.
С гръм отворих и вратата.
А насреща ми комшията,
носи зеле от туршията.

Мило ми се той усмихва
и чинията поднася...
Нямало да иска лихва.
Май със мене се занася...

Бартер щял да прави с мене,
докато е още време...
Че финансовата криза,
скоро щяла да е близо.

Иска да му дам ракийка,
от онази крушовлийка.
Дето мама я изпрати,
да черпя близки и познати.

Досвидя ми се ракията,
но му грабнах аз туршията.
И затворих му вратата,
да си ходи при жената.

Седнах пак на чаша бира
и стратегии кроях...
Но главата не разбира,
а от бирата се "поболях".

В миг на лунно затъмнение,
осени ме просветление...
Стихче ще й посветя,
та дано да я смиля...

Да подмине ми вратата,
госпожата със рогата.
И да хваща тя гората,
да не яхам пак метлата

Монолог на Ева

Какво? Студено ли ти стана?
Или пaк зъзнеш не разбрал.
Не вярваше, че мога да те хвана
в капана си, дори и със скандал.

Адам си, казваш? Аз съм Ева.
Създадена от твоето ребро...
Не ме мисли за глупава и бледа,
че ябълката схрусках за добро.

Изгониха ни. Стига прави драми.
Защо ти е Едемската градина?
Тук има ябълки със килограми
не само в топло лято, а и в зима.

Змията ли? Тя там остана,
наднича между облаците скрита.
Заложила е с грях капана,
в очакване нa следваща визита.

Адаме, знам, че съжаляваш.
Но връщане назад отдавна няма,
че много Еви взе да укротяваш...
Нали ти казах, тука празно няма.

Живот

Животе мой, защо се подиграваш?
Отново ми предлагаш път трънлив.
И гледаш отстрани дали ще падна.
Не можеш ли да бъдеш милостив?

Животе мой, ти знаеш, че съм силна.
Но с мене пасианси си редиш.
И под краката ми разпалваш клада.
Политна ли. Отново да ме изгориш.

Животе мой, със теб докрай се боря.
Редувам бездни. Висини.
Въртя се в кръговрат. И споря.
В очакване на по-щастливи дни.

Животе мой, защо ли те обичам?
Обичам те такъв, какъвто си.
И даже и за миг от теб не се отричам.
Дори, когато страшно много ме боли.

Светица и Грешница

Понякога аз искам да съм птица,
да поря небосвода с волен полет.
А после като майчица орлица,
съня ти да закрилям от тревога.

Понякога за тебе съм светица,
със ангелски крила и ореол.
Но грешница съм с образ на девица,
не искам да те заблуждавам.

Понякога съм като бистър ручей,
примамващ и прикоткващ с чистота.
А после като ураган помитам,
илюзия, надежда и мечта.

Понякога съм много многолика.
Безпътна! Праведна! И силна!
Но в здраво стисната ръка,
аз нося страх и много топлина.

Понякога....
Защото съм жена!

Прости ми, Мамо

Прости ми, мамо, греховете.
Прости за белите коси.
В ръцете си ти нося цвете,
но знам, че то не ще ме извини.

Прости ми, мамо, за сълзите.
Бях буйна. Знам, че е така.
Прости за болката в очите,
за пропиляната мечта.

Прости за глупавите грешки.
Прости за детските бели.
Прости ми, че не те попитах
поне веднъж, какво изпитваш ти.

Прости ми, мамо. Вече зная,
какво е да си майка и жена.
И във сърцето ти да зее яма
изпълнена с тревоги и вина.

Прости ми, мамо. Знам, че можеш
за всичко да ме извиниш.
Обичам те! И пак те моля
от все сърце, да ми простиш.

И мъжете плачат

Не е вярно, че мъжете не плачат
и си тръгват когато боли...
Плачат тихо самотни във здрача,
уморените мъжки очи.

От обида до кръв наранени,
плачат тихо, дори без сълзи.
А сърцето във тях е сломено.
И от болка се гърчи, кърви...

Плачат тихо по своя си начин.
Без истерии. Безгласно дори.
А когато пред тебе заплачат,
значи вярват във теб, разбери.

Всяка мъжка сълза е безценна.
Носи в себе си сила и жар.
И когато е с теб споделена
си получил най-ценния дар.

Поръчан сън

Поръчах за съня си слънчев изгрев.
Море и пясък. Плискащи вълни.
И много палми, но един кокосов орех,
не знам, защо над мене там виси.

Протегнах две ръце да го откъсна.
Протегнах ги, но нещо ме смути.
Че ореха ме гледа от високо
с две палави и весели очи.

Мираж, си казах. Стига се разсейва.
Къде ти орех със очи?!?
И в този миг съзрях, че там зад него
една маймунка весело виси.

Погледна ме. Намигна закачливо.
Усмихна се. И ореха ми сви...
И кискаше се някак си победно,
преди по палмите да се отдалечи.

Остана за съня ми слънчев изгрев.
Море и пясък. Плискащи вълни.
Но нещо май видях на хоризонта...
Не знам, какво! Часовникът звъни.
–––––––––––––––––––––––––––––––
по kalbotobg и Предложение за твоя сън.

Бели коне

Непокорно през мрака препускат
в див галоп стадо бели коне.
И не искат и миг да изпускат
хоризонта живот ги зове.

Надпреварват се с мрака и търсят
светлината от другия край.
И с(ъс) мисли и воля препускат,
устремено към светлия рай.

А нощта ги препъва и дебне.
И залага капани безброй...
С(ъс) надежда, че някой ще падне
уморено в(ъв) този двубой.

Непокорно през мрака препускат
в див галоп стадо бели коне.
И не искат и миг да изпускат,
светлината с живот ги зове.

На виното с дъха

На виното с дъха минават дните.
Търкулват се години, векове.
И оцелява еликсира през войните.
Да продължи опияняващо да ни зове.


С(ъс) виното историята пишем.
Вървим по стъпките на нашите деди.
И грижим се за всеки лозов корен,
тъй, както грижили са се преди.


На виното с дъха с(ъс) теб живеем.
До нас е в радост. И тъга.
Понякога е дяволски коварен,
но пием го на глътки до сега.

Да избягаш

Да избягаш от себе си някъде,
дето всичко е много различно.
Да се скриеш на сянка от вятъра
и да съществуваш безлично...

Да се слееш с тълпата на мишките.
Да се движиш наравно със тях.
И когато прокъсат се нишките...
Да си вечно: Не знам. Не видях.

Да потъпчеш във себе си вярата
със която до днес си живял.
Да отричаш докрай изневярата,
че и Бог и човек си предал.

Да заровиш във себе си чувствата.
И да бъдеш уж с всички добре...
Колко усилие за това се изисква?
И нали все някой ще го прозре...

Да избягам ли? Няма да бягам!
Ни от себе си. Нито от вятъра.
И в сърцето със вяра ще лягам,
че достоен живот съм живял

Завръщане

С тихи стъпки в роден дом се връщам.

В спомени пак детството прегръщам.

И виждам босоногото момиче,

по улицата прашна пак да тича.

Косата й покрива раменете,

заплетена, като в бодливо цвете.

Надбягва се със вятъра и гони

мечтите си, сред разлюляни клони.

Светът за нея много е различен,

той пъстър е и страшно динамичен.

Под цъфналите кестени се тя зарича,

приятелите свои да обича...

Трамваен звън пронизва тишината

и мигом той ме връща на земята.

Но спомена за малкото момиче,

завинаги ще нося във душата.

И винаги когато ми е тъжно,

ще мога пак при нея да се връщам.

Да черпя сили от смеха й.

И детството отново да прегръщам.

Модерни времена

Откакто влезе в бара Жулиета,
обърна тя на екс пет питиета.
И смееше се сякаш е сама,
над стогодишната война.

Не можеше да разбере горката,
защо семейна е войната.
И колкото и да си блъскаше главата,
все Монтеки бяха й в устата.

Поръчваше уиски със бадеми,
а другите край нея бяха неми.
И недоволно клатеха глава
и тихо цъкаха с уста...

А милата изстрадала девица,
развихрила се като волна птица,
Ромео търсеше във тъмнината
и с алкохол опиваше тъгата.

Но с гръм вратата се отвори
и Капулети яростно влетяха.
Нарамиха горката Жулиета
и метнаха я във колата...

Сега отново е сама,
заключена далече от света.
Но профил прави в нета,
ще търси тя Ромео някъде из
интернета...

Жълтите павета

Вървя, по жълтите павета,
усмихвам се и гледам в(ъв) страни.
И срещам там момичета, момчета.
С(ъс) весели. И страдащи очи.

Вървя, по жълтите павета
и виждам, как живота се върти.
Надниквам в душите отдалече
и срещам всякакви съдби.

Вървя, а срещу мен старица.
Приведена, едвам, едвам върви.
Протегна тя съсухрена ръчица.
Засрамена. С(ъс) плачещи очи...

Помилвах побелялата главица,
приседнах и изслушах я дори.
А милата, изстрадала женица,
погледна плахо и благодари.

Разказа ми за своите неволи.
Животът й не беше никак лек.
Но спомена за истинската обич,
крепеше я безспирно в студ и пек.

Попивах тихо аз урока ценен
и мислех си за нейния живот.
Но бавно осъзнавах, че е време
да пръскам силна, истинска любов...