вторник, 10 март 2009 г.

Удавени в суета

Удавихме се в суетата си...
Потънахме в(ъв) глупавото его.
Започнахме да браним с теб делата си,
подвластни пак единствено на него.

Изкарахме на показ всичко пошло.
Заливахме се с хули и сплетни...
Подхвърляхме хапливи забележки
с надеждата да станем по-добри.

А истината... Истината свята
Набиваше се в нашите очи...
Пробождаше безжалостно душата.
От истината винаги боли...

Затворихме очите си за нея.
Превърнахме се в зрящ слепец.
Суетно си обкичихме главите
с изплетен от лъжи венец.

А суетата бавно се просмукваше
във вените ни. И в(ъв) същността.
Ограбваше духовното в душата,
но с теб суетно пазим все честта...

Финансовата криза

От финансовата криза,
казват, трудно се излиза.
Чука, хлопа по вратата,
госпожата, непозната.

Но нали съм си рогата,
ще залостя аз вратата.
Далавери ще кроя,
и парите ще броя...

На кафе и чаша бира,
казват, всичко се разбира.
Шеста бира пия вече
и нищичко не знам, човече.

Някой чука по вратата.
Ужас! Май е госпожата...
Що не взема аз метлата
и да й строша главата.

Грабнах бойно аз метлата.
С гръм отворих и вратата.
А насреща ми комшията,
носи зеле от туршията.

Мило ми се той усмихва
и чинията поднася...
Нямало да иска лихва.
Май със мене се занася...

Бартер щял да прави с мене,
докато е още време...
Че финансовата криза,
скоро щяла да е близо.

Иска да му дам ракийка,
от онази крушовлийка.
Дето мама я изпрати,
да черпя близки и познати.

Досвидя ми се ракията,
но му грабнах аз туршията.
И затворих му вратата,
да си ходи при жената.

Седнах пак на чаша бира
и стратегии кроях...
Но главата не разбира,
а от бирата се "поболях".

В миг на лунно затъмнение,
осени ме просветление...
Стихче ще й посветя,
та дано да я смиля...

Да подмине ми вратата,
госпожата със рогата.
И да хваща тя гората,
да не яхам пак метлата

понеделник, 9 март 2009 г.

Монолог на Ева

Какво? Студено ли ти стана?
Или пaк зъзнеш не разбрал.
Не вярваше, че мога да те хвана
в капана си, дори и със скандал.

Адам си, казваш? Аз съм Ева.
Създадена от твоето ребро...
Не ме мисли за глупава и бледа,
че ябълката схрусках за добро.

Изгониха ни. Стига прави драми.
Защо ти е Едемската градина?
Тук има ябълки със килограми
не само в топло лято, а и в зима.

Змията ли? Тя там остана,
наднича между облаците скрита.
Заложила е с грях капана,
в очакване нa следваща визита.

Адаме, знам, че съжаляваш.
Но връщане назад отдавна няма,
че много Еви взе да укротяваш...
Нали ти казах, тука празно няма.

Живот

Животе мой, защо се подиграваш?
Отново ми предлагаш път трънлив.
И гледаш отстрани дали ще падна.
Не можеш ли да бъдеш милостив?

Животе мой, ти знаеш, че съм силна.
Но с мене пасианси си редиш.
И под краката ми разпалваш клада.
Политна ли. Отново да ме изгориш.

Животе мой, със теб докрай се боря.
Редувам бездни. Висини.
Въртя се в кръговрат. И споря.
В очакване на по-щастливи дни.

Животе мой, защо ли те обичам?
Обичам те такъв, какъвто си.
И даже и за миг от теб не се отричам.
Дори, когато страшно много ме боли.

събота, 7 март 2009 г.

Светица и Грешница

Понякога аз искам да съм птица,
да поря небосвода с волен полет.
А после като майчица орлица,
съня ти да закрилям от тревога.

Понякога за тебе съм светица,
със ангелски крила и ореол.
Но грешница съм с образ на девица,
не искам да те заблуждавам.

Понякога съм като бистър ручей,
примамващ и прикоткващ с чистота.
А после като ураган помитам,
илюзия, надежда и мечта.

Понякога съм много многолика.
Безпътна! Праведна! И силна!
Но в здраво стисната ръка,
аз нося страх и много топлина.

Понякога....
Защото съм жена!

Прости ми, Мамо

Прости ми, мамо, греховете.
Прости за белите коси.
В ръцете си ти нося цвете,
но знам, че то не ще ме извини.

Прости ми, мамо, за сълзите.
Бях буйна. Знам, че е така.
Прости за болката в очите,
за пропиляната мечта.

Прости за глупавите грешки.
Прости за детските бели.
Прости ми, че не те попитах
поне веднъж, какво изпитваш ти.

Прости ми, мамо. Вече зная,
какво е да си майка и жена.
И във сърцето ти да зее яма
изпълнена с тревоги и вина.

Прости ми, мамо. Знам, че можеш
за всичко да ме извиниш.
Обичам те! И пак те моля
от все сърце, да ми простиш.

И мъжете плачат

Не е вярно, че мъжете не плачат
и си тръгват когато боли...
Плачат тихо самотни във здрача,
уморените мъжки очи.

От обида до кръв наранени,
плачат тихо, дори без сълзи.
А сърцето във тях е сломено.
И от болка се гърчи, кърви...

Плачат тихо по своя си начин.
Без истерии. Безгласно дори.
А когато пред тебе заплачат,
значи вярват във теб, разбери.

Всяка мъжка сълза е безценна.
Носи в себе си сила и жар.
И когато е с теб споделена
си получил най-ценния дар.

Поръчан сън

Поръчах за съня си слънчев изгрев.
Море и пясък. Плискащи вълни.
И много палми, но един кокосов орех,
не знам, защо над мене там виси.

Протегнах две ръце да го откъсна.
Протегнах ги, но нещо ме смути.
Че ореха ме гледа от високо
с две палави и весели очи.

Мираж, си казах. Стига се разсейва.
Къде ти орех със очи?!?
И в този миг съзрях, че там зад него
една маймунка весело виси.

Погледна ме. Намигна закачливо.
Усмихна се. И ореха ми сви...
И кискаше се някак си победно,
преди по палмите да се отдалечи.

Остана за съня ми слънчев изгрев.
Море и пясък. Плискащи вълни.
Но нещо май видях на хоризонта...
Не знам, какво! Часовникът звъни.
–––––––––––––––––––––––––––––––
по kalbotobg и Предложение за твоя сън.