Бели коне

Непокорно през мрака препускат
в див галоп стадо бели коне.
И не искат и миг да изпускат
хоризонта живот ги зове.

Надпреварват се с мрака и търсят
светлината от другия край.
И с(ъс) мисли и воля препускат,
устремено към светлия рай.

А нощта ги препъва и дебне.
И залага капани безброй...
С(ъс) надежда, че някой ще падне
уморено в(ъв) този двубой.

Непокорно през мрака препускат
в див галоп стадо бели коне.
И не искат и миг да изпускат,
светлината с живот ги зове.

На виното с дъха

На виното с дъха минават дните.
Търкулват се години, векове.
И оцелява еликсира през войните.
Да продължи опияняващо да ни зове.


С(ъс) виното историята пишем.
Вървим по стъпките на нашите деди.
И грижим се за всеки лозов корен,
тъй, както грижили са се преди.


На виното с дъха с(ъс) теб живеем.
До нас е в радост. И тъга.
Понякога е дяволски коварен,
но пием го на глътки до сега.

Да избягаш

Да избягаш от себе си някъде,
дето всичко е много различно.
Да се скриеш на сянка от вятъра
и да съществуваш безлично...

Да се слееш с тълпата на мишките.
Да се движиш наравно със тях.
И когато прокъсат се нишките...
Да си вечно: Не знам. Не видях.

Да потъпчеш във себе си вярата
със която до днес си живял.
Да отричаш докрай изневярата,
че и Бог и човек си предал.

Да заровиш във себе си чувствата.
И да бъдеш уж с всички добре...
Колко усилие за това се изисква?
И нали все някой ще го прозре...

Да избягам ли? Няма да бягам!
Ни от себе си. Нито от вятъра.
И в сърцето със вяра ще лягам,
че достоен живот съм живял

Завръщане

С тихи стъпки в роден дом се връщам.

В спомени пак детството прегръщам.

И виждам босоногото момиче,

по улицата прашна пак да тича.

Косата й покрива раменете,

заплетена, като в бодливо цвете.

Надбягва се със вятъра и гони

мечтите си, сред разлюляни клони.

Светът за нея много е различен,

той пъстър е и страшно динамичен.

Под цъфналите кестени се тя зарича,

приятелите свои да обича...

Трамваен звън пронизва тишината

и мигом той ме връща на земята.

Но спомена за малкото момиче,

завинаги ще нося във душата.

И винаги когато ми е тъжно,

ще мога пак при нея да се връщам.

Да черпя сили от смеха й.

И детството отново да прегръщам.

Модерни времена

Откакто влезе в бара Жулиета,
обърна тя на екс пет питиета.
И смееше се сякаш е сама,
над стогодишната война.

Не можеше да разбере горката,
защо семейна е войната.
И колкото и да си блъскаше главата,
все Монтеки бяха й в устата.

Поръчваше уиски със бадеми,
а другите край нея бяха неми.
И недоволно клатеха глава
и тихо цъкаха с уста...

А милата изстрадала девица,
развихрила се като волна птица,
Ромео търсеше във тъмнината
и с алкохол опиваше тъгата.

Но с гръм вратата се отвори
и Капулети яростно влетяха.
Нарамиха горката Жулиета
и метнаха я във колата...

Сега отново е сама,
заключена далече от света.
Но профил прави в нета,
ще търси тя Ромео някъде из
интернета...

Жълтите павета

Вървя, по жълтите павета,
усмихвам се и гледам в(ъв) страни.
И срещам там момичета, момчета.
С(ъс) весели. И страдащи очи.

Вървя, по жълтите павета
и виждам, как живота се върти.
Надниквам в душите отдалече
и срещам всякакви съдби.

Вървя, а срещу мен старица.
Приведена, едвам, едвам върви.
Протегна тя съсухрена ръчица.
Засрамена. С(ъс) плачещи очи...

Помилвах побелялата главица,
приседнах и изслушах я дори.
А милата, изстрадала женица,
погледна плахо и благодари.

Разказа ми за своите неволи.
Животът й не беше никак лек.
Но спомена за истинската обич,
крепеше я безспирно в студ и пек.

Попивах тихо аз урока ценен
и мислех си за нейния живот.
Но бавно осъзнавах, че е време
да пръскам силна, истинска любов...